В сърцето на Граово – така местните хора определят местоположението на Църногорската света обител. Точно с това име, неслучайно беше наречен и нов масов народен събор, състоял се за първи път през 2018 година по околните манастирски ливади. Църногорският манастир наистина е в сърцето на Граово и манастирските ливади наистина са прекрасно място за народно веселие. Хората от област Перник и в частност граовците заслужават да имат такъв голям народен фолклорен празник, за да си спомнят и покажат своите ценности.
Те, граовците са малко особен народ. Различна им е носията – мъжете били пременени в бели дрехи – ментета и беневреци и затова били наречени белодрешковци. Жените били с богато украсени литаци и големи хубавици. Говорът им също си има специфика, а песните им са уникални и по мелодия, и по начин на пеене и по съдържание, особено
когато разказват за легендарния герой Марко Кралевити- това са марковите „марковски“ песни.
Самото Граово е особена област, защото навсякъде има по един обособен и утвърден център, а тука са два. В по-далечните времена по-важното селище е било Брезник, а после, особено след като отворили мините за въглища, Перник превзел първенството. Така сега двата града са центрове на Граово. Ако ги питате граовците, те ще ви кажат, че Граово си е Граово от памтивека и всеки ще се опита по негов си начин да обясни името на покрайнината. Учените припомнят, че по тези земи някога живеело тракийското племе “агриани” и от там е името на областта. Има версии, че названието идва от латинското „аграрио“, което означавало “обработвам земя” или от гръцкото “граоро”, което пък значи „гъсти
гори“.
Едно от най-любимите обяснения е свързано с хорото. Много сме играорци, ще ви каже граовецът и е прав, защото само в селото Витановци знаели по петдесет стъпки (“фатки”) на граовското или селското хоро, а дивотинци си имат свое, дивотинско хоро и стъпките му са кодирани в гена на хората с корени от това село. Та от играорци е станало Граово.
Най-много са тези, които търсят обяснението от това, че по тези места се е сеело много грах и от там – Грахово и Граово. В по-старите книги тая историко-географска и етнографска област така е и записана – като Грахово. Иначе етнолозите, още по времето като били етнографи, са решили, че Граово, колкото и да е самобитно, все пак е част от Шоплука. Шопи има на много места: в софийско са “полянци”, в трънско – “знеполци”, в пиротско и нишко – “нишавци”, в годечко и искрецко – планинци”. На Радомирското поле му викат Мрака, а местните жители са “мраканци”. В дупнишко са “кекавци”, в кюстендилско шопите са „потурнаци” или „скачкарье”, в самоковско – “кусаци”, в берковско – “торлаци”, в новоселско – шаранодрешковци”.
„Граовци” са само в пернишко и брезнишко.
Някога в миналото старите граовци са си устройвали срещи на родовете, всяко село е имало тачен светия и на неговия празник е вдигало събор с много веселба. По мегданите са се виели хора по няколко кръга.
Местните хора с многолюдни фамилии са си общували и са се обичали. И така от памти века, а в това винаги са присъствали църквата, вярата и Господ като неразделна част от същината на българина, защото човек без своята вяра е като половин човек.
Миналото на Граово е магическо, изпълнено с тайнствени легенди и предания. Истина и измислица са така преплетени, че действителното се губи някъде, незнайно къде. Вече е само предание легендарният Бреза манастир край Брезник, който имал седем престола. Чудни легенди се носят за кръвожадния кърджалия Кара Фейзи, извършил много золуми по Граово и Знеполе, но Бог му пратил знак да се поправи и той от разрушител на църкви и манастири станал техен благодетел. Чак до там, че дарил лични пари за възраждането на Църногорската света обител в началото на 19-ти век. когато през Граово минал Константин Иречек видял граовци така: “
Жителите по носия и външност съвършено приличат на шопите от Софийското поле, на които казват “полци”, но наречието им се приближава към трънското; едва в Мещица под Люлин почват формите на софийските говори… Покрайнината е по-богата от Висок, Царибродско, Бурел и Знеполе. Голяма пречка е липсата на гора; хляб и тухли пекат на сламен огън. Самото население е съвършено друго от туй в планините, от които идвам (Трънско – б. авт.). Лицата на жителите са груби и тъпи, а техният духовен живот – много ограничен; на работа в чужбина не ходят, малцина от тях са виждали Трън или София, а по отношение на училищата са много лениви. Техният домашен живот е малко утешителен.
Познати са като кавгаджии и пияници…” „По онова време, около 1883 г. граовци наистина не пътуват като знеполци и мрачани, но пък за какво да го правят, като всички големи пътища минавали през Граово. Чужденците минават от тук и граовци все едно са били по други земи. Стоят си в къщи, обработват земята и чакат чуждият свят да дойде при тях. И той идва. След 1878 г. отваря врати
Мини Перник и граовци, нали обичали и обичат да се имат със земята, влизат в снагата й да добиват въглища. После и машиностроители, и металурзи стават, но пъпната връв със земята не искат да скъсват.
Работници са, но си остават земеделци. И до днес граовци продължават да са най-добрите игроорци, сладкогласни певци на “маркови” песни, добри стопани”, коментира сега един от най-добрите изследователи на Граово – историкът Симеон Мильов и допълва: „И продължават да пият и да се веселят юнашки”. Ето за това е и Църногорският събор „В сърцето на Граово“.
